Било много много отдавна и никой не помни кога се е появило селото. Малко, сгушено на левия бряг на реката Скът, с бедни разкривени къщурки, сякаш изпаднало от някоя от непрекъснато трополещите каруци.
Оттатък реката едно поле простирало безкрайната си еднообразност и чезнело в далечината. Заоблените му зелени хълмове обгръщали тъничката сиромашка река, мъчейки се да я задържат единствено за себе си. Напролет, в ниското, близо до водата, израствали хиляди бели цветчета. Толкова много и толкова мънички. Златинки им викали. Бели златинки. И вярвали, че щом като те са тук, зимата вече си е отишла.
Издълбан и прашен път водел към селото. По него търговците стигали до хана. Разпрягали уморени каруците и бързали да се отпуснат на грубо скованите столове. Там, сред гъстия тютюнев дим и шумната глъчка отново се намирал някой, който да подхване позабравената легенда за бяла Злата… |
|
| Кога е живяла – никой не помнел. Но всички се надпреварвали да разказват за хубостта й:
“Стройна, усмихната, весела била. И всички я обичали в селото. Харесвал я и бейският син и все по-настойчиво я задирял. Заплашвал, че ще затрие селото, ако не му пристане.
Кой знае как щяло да завърши всичко, ако една нощ Злата не изчезнала. Търсили я всички, но никой повече не я видял. Едни разказвали, че чули смеха й, когато пресичали гората, други уж я били мяркали покрай реката. И това било всичко.
Дали безбройните бели цветчета или красотата на Злата са дали име на селището е трудно да се каже.
Но Бяла Слатина живее и днес, пренесла през годините звънкото си име и спомена за една непокорена хубост. | | |